What do you think?
Rate this book
Последната територия
Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Как е попаднал там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжът среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ… Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече – Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из Последната и най-мистериозна територия, тази на съня. Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка, която е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, излизали у нас – „Последната територия”. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще… Авторът на трилогията „Кръглата риба” Момчил Николов се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература.
632 pages, Paperback
Published October 14, 2016
About the author
Момчил Николов
15 books71 followersМомчил Николов е роден през 1970 г. Завършва медицина. Публикува книгите: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български - английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008). Автор е на следните проекти: визуална инсталация „Фрагменти“: мултимедиен проект, обединяващ усилията и креативноста на млади творци в областта на литературата, видеоарта, живописта и музиката - идея , текст, организация (2000); Червената къща: пърформанс-премиера на книгата „Mad Doris“ - идея, текст, организация (2001); участие в проект Literary Access (2002). Получавал е следните награди: 1999 - за дебютен роман - на в. „Литературен форум“ - за романа „Foxy lady“ (непубликуван); 2000 - за принос към културата - на община Плевен; 2001 - пиесата „Наблюдателят“ е номинирана в националния конкурс за драматургия „Иван Радоев“; 2001 - награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“; 2002 - голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“; наградата за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 40 reviews
October 17, 2016
Последната територия очаква да бъде покорена: http://knigolandia.info/book-review/p...
Не може да се опише накратко “Последната територия”, а и не бива. Романът е мозайка от две или три отделни истории (не мога да реша дали животът на Елена е самостоятелна история, вие сами ще прецените), които през по-голямата част от протежението на книгата привидно нямат отношение една към друга, но в един момент се сблъскват като в адронен колайдер – от разхвърчалите се субатомни частици светът се завърта около оста си и всичко неясно до момента се намества отведнъж. Завиждам отсега на всеки търпелив читател, който стигне до този момент – и предвкусвам физиономиите, които ще грейват. Това е майсторлък и нищо по-малко – да увлечеш читателя в лабиринт от събития и герои и в един момент да го изведеш на място, откъдето ще види своето лутане в съвсем различна светлина. И ще признае в себе си, че не е подозирал нищичко от истината.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/p...
Не може да се опише накратко “Последната територия”, а и не бива. Романът е мозайка от две или три отделни истории (не мога да реша дали животът на Елена е самостоятелна история, вие сами ще прецените), които през по-голямата част от протежението на книгата привидно нямат отношение една към друга, но в един момент се сблъскват като в адронен колайдер – от разхвърчалите се субатомни частици светът се завърта около оста си и всичко неясно до момента се намества отведнъж. Завиждам отсега на всеки търпелив читател, който стигне до този момент – и предвкусвам физиономиите, които ще грейват. Това е майсторлък и нищо по-малко – да увлечеш читателя в лабиринт от събития и герои и в един момент да го изведеш на място, откъдето ще види своето лутане в съвсем различна светлина. И ще признае в себе си, че не е подозирал нищичко от истината.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/p...
December 15, 2021
"Територията" за мен се оказа мач от две различни полувремена.
Съжалявам за спортната терминология, няма нищо общо с тематиката на книгата, но усещането ми остана точно като за среща, в която едната част се играе по един начин, а втората част - по коренно различен.
Първата част:
- подчинена на физическото, прозаичното, ежедневното дори. От нея най ми хареса началото, в което има много неизвестни и малко ясноти. Страхотен е подходът с постепенно разкриваща се картина на минали събития, защото държи читателя постоянно в напрежение. Не го считам за иновация, както и сюжетът с мъж, който се събужда и не знае кой е и къде е, но не е и нужно да е. Представено е заинтригуващо и те кара да отвориш следващата страница. Да, нещата стават все по-странни.
До момента, в който започват ретроспекциите за живота на нашия герой (от първото полувреме) в България. Тук за мен нещата попотънаха по две причини. Първата е личността, която се изгражда пред нас - нещо като онанист със социална фобия, но слава на автора - книгата се оказа по-голяма като замисъл от отделната личност. Втората е малко раздутият обем точно в този сегмент на разказа. Всичко останало беше точно премерено. И така, първото полувреме свършва, без да разбираме какво всъщност се случва. Само с гледната точка на нашенеца и някои интресни образи, които той открива в Барселона. И други - за мен не интересни, които съпровождат битието му в София.
Втората част:
Обратно на първата - тук не ми хареса само началото. Беше ми малко нарочно мелодраматично и в толкова контраст с първата част, че мина време в четене, докато започнах да възприемам втората история. Другата съществена разлика - вече дори не си спомням името на героя от първата част (може и да не се е споменало или просто ми е бил антипатичен), но героят на втората е незабравим. Властелинът на сънищата - Маноло. Животът му преминава не по-малко цинично, но пък има къде-къде по-широк мироглед. Вероятно физическите му ограниченени способности са и предпоставката тук да става въпрос повече за метафизичното. За една любима моя територия. Последната територия. Сънят.
Ще е грубо да издавам каквото и да е от сюжета повече. Надявам се, стремях се само да загатна какво може да очавате измежду тези страници.
Накрая има и епилог, с който ще погледнем няколко десетки години в бъдешето, за да открием един възможен развой на събитията - изглеждащ досотверно, а и вече познат ни донякъде от "Матрицата" да речем, но не точно. Адмирирам - това е смисълът на (поне един от смислите) на художествената литература. Да се замислим: "ако продължаваме така, то ... ето какво ще стане". Адмирирам и демонстрираното като цяло въображение.
Като заговорих за популярни филми - донякъде имаше идеи от любимия ми Inception, които намерих, развити под друг ъгъл. Но ... стига съм издавал.
Първо полувреме - 3, намалено основно заради домакинската игра ... така де, сюжета, който се развива в България.
Второ полувреме - 4, че почти към 5.
Съжалявам за спортната терминология, няма нищо общо с тематиката на книгата, но усещането ми остана точно като за среща, в която едната част се играе по един начин, а втората част - по коренно различен.
Първата част:
- подчинена на физическото, прозаичното, ежедневното дори. От нея най ми хареса началото, в което има много неизвестни и малко ясноти. Страхотен е подходът с постепенно разкриваща се картина на минали събития, защото държи читателя постоянно в напрежение. Не го считам за иновация, както и сюжетът с мъж, който се събужда и не знае кой е и къде е, но не е и нужно да е. Представено е заинтригуващо и те кара да отвориш следващата страница. Да, нещата стават все по-странни.
До момента, в който започват ретроспекциите за живота на нашия герой (от първото полувреме) в България. Тук за мен нещата попотънаха по две причини. Първата е личността, която се изгражда пред нас - нещо като онанист със социална фобия, но слава на автора - книгата се оказа по-голяма като замисъл от отделната личност. Втората е малко раздутият обем точно в този сегмент на разказа. Всичко останало беше точно премерено. И така, първото полувреме свършва, без да разбираме какво всъщност се случва. Само с гледната точка на нашенеца и някои интресни образи, които той открива в Барселона. И други - за мен не интересни, които съпровождат битието му в София.
Втората част:
Обратно на първата - тук не ми хареса само началото. Беше ми малко нарочно мелодраматично и в толкова контраст с първата част, че мина време в четене, докато започнах да възприемам втората история. Другата съществена разлика - вече дори не си спомням името на героя от първата част (може и да не се е споменало или просто ми е бил антипатичен), но героят на втората е незабравим. Властелинът на сънищата - Маноло. Животът му преминава не по-малко цинично, но пък има къде-къде по-широк мироглед. Вероятно физическите му ограниченени способности са и предпоставката тук да става въпрос повече за метафизичното. За една любима моя територия. Последната територия. Сънят.
Ще е грубо да издавам каквото и да е от сюжета повече. Надявам се, стремях се само да загатна какво може да очавате измежду тези страници.
Накрая има и епилог, с който ще погледнем няколко десетки години в бъдешето, за да открием един възможен развой на събитията - изглеждащ досотверно, а и вече познат ни донякъде от "Матрицата" да речем, но не точно. Адмирирам - това е смисълът на (поне един от смислите) на художествената литература. Да се замислим: "ако продължаваме така, то ... ето какво ще стане". Адмирирам и демонстрираното като цяло въображение.
Като заговорих за популярни филми - донякъде имаше идеи от любимия ми Inception, които намерих, развити под друг ъгъл. Но ... стига съм издавал.
Първо полувреме - 3, намалено основно заради домакинската игра ... така де, сюжета, който се развива в България.
Второ полувреме - 4, че почти към 5.
December 16, 2016
Не всеки месец някой роден писател се осмелява да издаде повече от 600 страници роман, при това какъв!
Разбрах, че Николов е посветил на романа близо 3-4 години от живота си (респект за което) и тук е мястото да призная, че определено си личат огромните усилия и проучвания зад тази книга, за да бъде тя приета като европейски роман, да си тежи на мястото и да сложи в малкото си джобче всички други родни псевдописатели, които по-скоро бих нарекла драскачи. Затова и „Последната територия“ е истински роман с главно Р, който те кара да се замислиш, поставя много въпроси за това дали сме господари на живота си и се запечатва в паметта, че дори и в сънищата ти.
Финалът на романа безспорно е смислово натоварен, ала няма как да пропусна и един не толкова положителен факт – официално книгата е разделена на три части, но аз останах с впечатлението, че романът е по-скоро разполовен, и това не ми хареса. Щеше ми се събитията и сюжетните линии да бяха протекли малко по-плавно…
В първата половина Николов не е успял да избяга от някои стереотипи, до които прибягват повечето български автори, когато пишат за реалността в България. Сякаш Барселона не беше достатъчно клише, но действието отскача и до Люлин, намесва се личност, назовавана Сръбския, играеща точно такава роля, за каквато си мислите, и други подобни. После се появява Маноло и сякаш почваш да четеш различна книга, качеството стига съвсем друго ниво.
През следващите 200 страници не намерих никаква препратка към случилото се в първата част на романа, което доста ме подразни, защото все по-силно исках да разбера каква точно е връзката между едните и другите герои. Може би това е било идеен подх��д, който още повече да заинтригува читателят. А може би авторът първо е написал втората половина и после е решил да добави едни 300 допълнителни страници за разкош, знам ли…
Именно заради тези негативи оставям 3 звездички.
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/poslednata-teritor...
Разбрах, че Николов е посветил на романа близо 3-4 години от живота си (респект за което) и тук е мястото да призная, че определено си личат огромните усилия и проучвания зад тази книга, за да бъде тя приета като европейски роман, да си тежи на мястото и да сложи в малкото си джобче всички други родни псевдописатели, които по-скоро бих нарекла драскачи. Затова и „Последната територия“ е истински роман с главно Р, който те кара да се замислиш, поставя много въпроси за това дали сме господари на живота си и се запечатва в паметта, че дори и в сънищата ти.
Финалът на романа безспорно е смислово натоварен, ала няма как да пропусна и един не толкова положителен факт – официално книгата е разделена на три части, но аз останах с впечатлението, че романът е по-скоро разполовен, и това не ми хареса. Щеше ми се събитията и сюжетните линии да бяха протекли малко по-плавно…
В първата половина Николов не е успял да избяга от някои стереотипи, до които прибягват повечето български автори, когато пишат за реалността в България. Сякаш Барселона не беше достатъчно клише, но действието отскача и до Люлин, намесва се личност, назовавана Сръбския, играеща точно такава роля, за каквато си мислите, и други подобни. После се появява Маноло и сякаш почваш да четеш различна книга, качеството стига съвсем друго ниво.
През следващите 200 страници не намерих никаква препратка към случилото се в първата част на романа, което доста ме подразни, защото все по-силно исках да разбера каква точно е връзката между едните и другите герои. Може би това е било идеен подх��д, който още повече да заинтригува читателят. А може би авторът първо е написал втората половина и после е решил да добави едни 300 допълнителни страници за разкош, знам ли…
Именно заради тези негативи оставям 3 звездички.
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/poslednata-teritor...
August 10, 2017
Ох, тази книга ме умори. На места отвратително бавна и скучна. На места откровено й липсва сюжет. И все пак, във втората си част стана една идея по-добра, което я спаси и в мойте очи. Иначе, пак всичко е маскирано под традиционния слоган на модерната българска проза - "ГОЛЯМА И ДЪЛБОКА ФИЛОСОФИЯ, ЗА МНОГО УМНИ ХОРА. НЕ ПИПАЙ !!!". Не може ли просто да разказвате добри истории ? Винаги ли трябва да е нещо екзистенциално ? Не бих я препоръчал.
April 8, 2017
Мисля, че тази книга държи рекорда за най-много параграфи, започващи с "И така,...".
March 13, 2017
http://podmosta.bg/poslednata-teritor...
Десет. Девет. Осем.
Заспиваш. Къде се озоваваш? Кой си? Какъв си? Как стигна дотам?
Нещата, които виждаш в този съня, които преживяваш, твоя идея ли са или нечии чужди проекции?
Ти ли си Господар на събитията? Или си просто кукла на конци?
Ако е второто, кой е Кукловодът …
Седем. Шест. Пет.
Преди две седмици ИК „Сиела” ми предостави все още неиздадено копие на книга, която ще бъде на книжния пазар през октомври. Името на автора – Момчил Николов – признавам си, нищо не ми говореше (отдавам това на моята непреклонна отдаденост към чуждестранната литература). Но след изчитането на „Последната територия” съм готова да преосмисля книжното вето, което съм си наложила върху съвременните ни автори.
Този роман е като лабиринт на няколко нива. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела на сюжета и да придобиеш представа за цялостната картина. Едно от тези нива е днешна Барселона, където се засичат пътищата на трима страника –двама мъже и едно момиче. Картина, татуировка и грациозна статуя носят лицето на една и съща жена – Богинята. Всеки един от тях я е виждал в съня си.
Поради хронотопната (времева и пространствена) непоследователност основната идея е забулена докрая. Тя е като пътечка от трохи, отвеждащи те към къщата на Злата вещица. В този случай къщата е сънна ферма, а вещицата е в пъти по-коварна, отколкото е в приказките. И арсеналът и вече не се състои само от лакомства и празни обещания.
За „Последната територия“ няма да използвам клишето, че е от книгите, които няма да те оставят да заспиш. Защото именно сънят е лайт мотив на цялото произведение.
„Представи си, че сънят на един човек е къщата, която той обитава, докато сънува. В някои от стаите на тази къща той живее и те са удобно обзаведени с негови вещи. Там е спокойно и познато, въпреки че понякога е разхвърляно. Има и други стаи, които са заключени. Повечето хора никога не влизат в тези стаи. Те дори не подозират, че съществуват. Понякога обаче някой все пак се осмелява да надникне. Там е непозната територия, не е ясно какво има вътре, човекът може да се уплаши, да избяга и никога повече да не се върне. Но ако любопитството надделее над страха…”
След като прочетете книгата най-вероятно ще искате да надникнете в тези стаи.
Ще си задавате много въпроси за осъзнатото сънуване, ще изгледате „Генезис”, ще препрочетете отново романа и все още няма да можете да обхванете изцяло мащабния размах и величина на книгата. Поне с мен е така.
Четири. Три. Две
„Имало е равновесие. Никой вид не е вземал прекалено надмощие над някой друг. Хората са били в нормално количество и също, съвсем справедливо, са участвали в хранителната верига. Днес равновесие няма. Човек постоянно завзема нови територии. Оказва се, че все още има нови територии за завземане.”
Коя тогава е незавзетата Последна територия?
600 страници четеш и си мислиш, че това е една фантастична и шантава книга с неопределен жанр.
И тогава идват те – последните 20 страници, които те удрят в лицето като с мокър парцал, прегазват те с валяк и те пресоват.
Христо Блажев твърди, че това ще е Книгата на годината.
Ще поживеем/почетем и ще видим дали ще се окаже прав.
За мен именно тези последни 20 страници са най-доброто, което съм прочела тази година.
Едно.
В заключение:
Време е да се събудите и да бъдете Господари на живота си.
Десет. Девет. Осем.
Заспиваш. Къде се озоваваш? Кой си? Какъв си? Как стигна дотам?
Нещата, които виждаш в този съня, които преживяваш, твоя идея ли са или нечии чужди проекции?
Ти ли си Господар на събитията? Или си просто кукла на конци?
Ако е второто, кой е Кукловодът …
Седем. Шест. Пет.
Преди две седмици ИК „Сиела” ми предостави все още неиздадено копие на книга, която ще бъде на книжния пазар през октомври. Името на автора – Момчил Николов – признавам си, нищо не ми говореше (отдавам това на моята непреклонна отдаденост към чуждестранната литература). Но след изчитането на „Последната територия” съм готова да преосмисля книжното вето, което съм си наложила върху съвременните ни автори.
Този роман е като лабиринт на няколко нива. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела на сюжета и да придобиеш представа за цялостната картина. Едно от тези нива е днешна Барселона, където се засичат пътищата на трима страника –двама мъже и едно момиче. Картина, татуировка и грациозна статуя носят лицето на една и съща жена – Богинята. Всеки един от тях я е виждал в съня си.
Поради хронотопната (времева и пространствена) непоследователност основната идея е забулена докрая. Тя е като пътечка от трохи, отвеждащи те към къщата на Злата вещица. В този случай къщата е сънна ферма, а вещицата е в пъти по-коварна, отколкото е в приказките. И арсеналът и вече не се състои само от лакомства и празни обещания.
За „Последната територия“ няма да използвам клишето, че е от книгите, които няма да те оставят да заспиш. Защото именно сънят е лайт мотив на цялото произведение.
„Представи си, че сънят на един човек е къщата, която той обитава, докато сънува. В някои от стаите на тази къща той живее и те са удобно обзаведени с негови вещи. Там е спокойно и познато, въпреки че понякога е разхвърляно. Има и други стаи, които са заключени. Повечето хора никога не влизат в тези стаи. Те дори не подозират, че съществуват. Понякога обаче някой все пак се осмелява да надникне. Там е непозната територия, не е ясно какво има вътре, човекът може да се уплаши, да избяга и никога повече да не се върне. Но ако любопитството надделее над страха…”
След като прочетете книгата най-вероятно ще искате да надникнете в тези стаи.
Ще си задавате много въпроси за осъзнатото сънуване, ще изгледате „Генезис”, ще препрочетете отново романа и все още няма да можете да обхванете изцяло мащабния размах и величина на книгата. Поне с мен е така.
Четири. Три. Две
„Имало е равновесие. Никой вид не е вземал прекалено надмощие над някой друг. Хората са били в нормално количество и също, съвсем справедливо, са участвали в хранителната верига. Днес равновесие няма. Човек постоянно завзема нови територии. Оказва се, че все още има нови територии за завземане.”
Коя тогава е незавзетата Последна територия?
600 страници четеш и си мислиш, че това е една фантастична и шантава книга с неопределен жанр.
И тогава идват те – последните 20 страници, които те удрят в лицето като с мокър парцал, прегазват те с валяк и те пресоват.
Христо Блажев твърди, че това ще е Книгата на годината.
Ще поживеем/почетем и ще видим дали ще се окаже прав.
За мен именно тези последни 20 страници са най-доброто, което съм прочела тази година.
Едно.
В заключение:
Време е да се събудите и да бъдете Господари на живота си.
November 7, 2016
Територията на сънищата
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. Ако питате мен, време за четене винаги може да се намери, стига това древно занимание за свободното време да е малко по-нагоре в приоритетите на дадения човек. Не е ли там, и удоволствието от него се превръща в нещо мимолетно и незначително в сравнение с всичко останало. Защо ви говоря за това? В настоящата книга няма много от очевидното, с което сме свикнали, докато четем. Тази история не е лесна за преглъщане на една хапка, но крие в себе си цяла вселена от онова необходимо нещо, което ни доставя удоволствието да се изненадаме и да сме щастливи накрая. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) е точната книга за осъзнаване на факта, че няма как да стигнеш до хубавите истории, ако нямаш желание да следваш развитието на родната литература. Това, че има лесносмилаеми и блудкави книги с тонове, не е причина да изпускаш шедьоврите, нали? Това са над 600 страници (при планирани от автора 800) европейска проза, мистерия за несъзнаваното без прегради и ограничения, и най-вече – чудесно предаден текст, достатъчно добре изгладен, за да е пълно удоволствието от четенето му. Но да погледнем отвътре...
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. Ако питате мен, време за четене винаги може да се намери, стига това древно занимание за свободното време да е малко по-нагоре в приоритетите на дадения човек. Не е ли там, и удоволствието от него се превръща в нещо мимолетно и незначително в сравнение с всичко останало. Защо ви говоря за това? В настоящата книга няма много от очевидното, с което сме свикнали, докато четем. Тази история не е лесна за преглъщане на една хапка, но крие в себе си цяла вселена от онова необходимо нещо, което ни доставя удоволствието да се изненадаме и да сме щастливи накрая. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) е точната книга за осъзнаване на факта, че няма как да стигнеш до хубавите истории, ако нямаш желание да следваш развитието на родната литература. Това, че има лесносмилаеми и блудкави книги с тонове, не е причина да изпускаш шедьоврите, нали? Това са над 600 страници (при планирани от автора 800) европейска проза, мистерия за несъзнаваното без прегради и ограничения, и най-вече – чудесно предаден текст, достатъчно добре изгладен, за да е пълно удоволствието от четенето му. Но да погледнем отвътре...
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
February 7, 2017
Направо не знам как да изразя впечатленията си от тая книга.
Момчил Николов е много добър в писането, текстът е богат, красив, изпипан и върви непривично гладко за български автор. Обаче това твърдо не е "моята" тематика и още по-твърдо не е "моята" идея. И според мен е просто двойно по-дълга от оптималното.
След силното начало, в течение на над 300 страници се чудех защо са нужни толкова много думи за нещо, което може спокойно да се изрази в петдесетина. В следващите 300 вече отидохме на истинската история, но тя зави в толкова шантава посока, че само инатът ме удържа да не захвърля книгата недочетена. Сигурно на много хора всички тези символи, архетипове и латентни съдържания на сънищата ще са им много интересни, на мен обаче жестоко ми досадиха. Обичам антиутопии, до известна степен и мистерии, обожавам научна фантастика, с интерес чета сюрреалистични произведения, ама комбинацията от всичкото това накуп в една книга ми дойде много в повече.
Не може да се отрече обаче, че това е европейски или по-скоро космополитен роман. Като изключим няколко напълно излишни за повествованието битово-социални детайли в стил български критически реализъм, тази книга със същия успех можеше да е написана в която и да било точка на планетата. Един голям плюс, който дано бъде използван правилно от маркетингова гледна точка.
Казано накратко, откъм литературни качества книгата заслужава повече, но аз лично повече от две звезди не мога да й сложа.
А, и като видя написано "напът", полудявам.
Момчил Николов е много добър в писането, текстът е богат, красив, изпипан и върви непривично гладко за български автор. Обаче това твърдо не е "моята" тематика и още по-твърдо не е "моята" идея. И според мен е просто двойно по-дълга от оптималното.
След силното начало, в течение на над 300 страници се чудех защо са нужни толкова много думи за нещо, което може спокойно да се изрази в петдесетина. В следващите 300 вече отидохме на истинската история, но тя зави в толкова шантава посока, че само инатът ме удържа да не захвърля книгата недочетена. Сигурно на много хора всички тези символи, архетипове и латентни съдържания на сънищата ще са им много интересни, на мен обаче жестоко ми досадиха. Обичам антиутопии, до известна степен и мистерии, обожавам научна фантастика, с интерес чета сюрреалистични произведения, ама комбинацията от всичкото това накуп в една книга ми дойде много в повече.
Не може да се отрече обаче, че това е европейски или по-скоро космополитен роман. Като изключим няколко напълно излишни за повествованието битово-социални детайли в стил български критически реализъм, тази книга със същия успех можеше да е написана в която и да било точка на планетата. Един голям плюс, който дано бъде използван правилно от маркетингова гледна точка.
Казано накратко, откъм литературни качества книгата заслужава повече, но аз лично повече от две звезди не мога да й сложа.
А, и като видя написано "напът", полудявам.
January 29, 2017
Трябваха ми няколко часа, за да споделя какво ми причини(в добрия смисъл на думата) тази книга. Да започнем от там, че Момчил Николов изобщо няма допирна точка с масата български автори като стил(може би само описанието на мъжа събудил се в Барселона, не знам защо съвсем леко ми напомни на Карабaшлиев с описанията си - леко вулгарно, но в никакъв случай натрапчиво.). Майсторството, с което е направен роман просто е невиждан за мен, и няколко пъти гледах корицата, за да се убедя, че българин може да създаде такова чудо.
Независимо от трудността на описната материя, книгата се чете адски бързо и красиво. Текстът изцяло се слива с шарената Барселона. Лабиринтите, в които ни въвлича Николов са същевремнно объркани, но не и трудни за осмисляне, защото на кой човек сънищата са прости и елементарни - хем объркани, хем те хвърлят в различни посоки, хем толкова близо до теб? Част от описанията и абсурдността на сънищата и аз съм ги сънувала, което още повече ме сля с книгата - все едно е моя малък свят.
След като писателя ме запозна с Маноло - останалите страници ми са като във филм - толкова ярки и истински, че като приключих аз самата трудно различих реалноста от тази, в книгата. Наложи се да поговоря с няколко човека от обкръжението ми, за да се уверя, че не сънувам.
Нямам какво да добавя - книгата е истински шедьовър, наслада и ексатаз за въображението, подлътена с добре обяснени научни факти. Дет се вика - свят да ти се завие.
Искрено блгаодаря за дързостта на Момчил Николов да предприеме такова пътуване и да го сподели с нас!
Независимо от трудността на описната материя, книгата се чете адски бързо и красиво. Текстът изцяло се слива с шарената Барселона. Лабиринтите, в които ни въвлича Николов са същевремнно объркани, но не и трудни за осмисляне, защото на кой човек сънищата са прости и елементарни - хем объркани, хем те хвърлят в различни посоки, хем толкова близо до теб? Част от описанията и абсурдността на сънищата и аз съм ги сънувала, което още повече ме сля с книгата - все едно е моя малък свят.
След като писателя ме запозна с Маноло - останалите страници ми са като във филм - толкова ярки и истински, че като приключих аз самата трудно различих реалноста от тази, в книгата. Наложи се да поговоря с няколко човека от обкръжението ми, за да се уверя, че не сънувам.
Нямам какво да добавя - книгата е истински шедьовър, наслада и ексатаз за въображението, подлътена с добре обяснени научни факти. Дет се вика - свят да ти се завие.
Искрено блгаодаря за дързостта на Момчил Николов да предприеме такова пътуване и да го сподели с нас!
April 8, 2017
Психо-михо книгите по принцип ме обичат, аз особено обичам юнгианските теми, интересни са ми и ги търся съзнателно. Когато посегнах към "Последната територия", нямах представа, че е точно такава книга, но изненадата ми е повече от приятна. Даже не бих казала, че съм точно изненадана, защото още от първите страници очакванията ми за останалите 600 бяха доста високи и в последна сметка - оправдани.
Много мислена, много пипана. Отлична структура и страхотен език, балансиран, интелигентен. Личи си колко е копал и проучвал авторът, но същевременно най-непринудено, дискретно и ненатрапчиво, без парадиране и демонстрации, поднася фундаментални философски и психологически концепции. Героите са изключително достоверни с все диагнозит��, симптомите и характеропатиите им.
"Последната територия" в никакъв случай не е масовка, но не бих я нарекла и елитарна, макар да смятам, че на хора без особен интерес и читателски опит в психологическите тематики ще им е трудна за преглъщане. Въпреки това в този роман виждам мечтаната книга, която да бъде представена на световното вминание, а не само на българоезичните читатели.
Много мислена, много пипана. Отлична структура и страхотен език, балансиран, интелигентен. Личи си колко е копал и проучвал авторът, но същевременно най-непринудено, дискретно и ненатрапчиво, без парадиране и демонстрации, поднася фундаментални философски и психологически концепции. Героите са изключително достоверни с все диагнозит��, симптомите и характеропатиите им.
"Последната територия" в никакъв случай не е масовка, но не бих я нарекла и елитарна, макар да смятам, че на хора без особен интерес и читателски опит в психологическите тематики ще им е трудна за преглъщане. Въпреки това в този роман виждам мечтаната книга, която да бъде представена на световното вминание, а не само на българоезичните читатели.
December 14, 2016
Романът е, с извинение мащабен и то не поради обема си. Принципно психологията и особено Юнг, като светоглед, не е много тачена като поле за изява на художествено пишещите, защото обяснява рационално уууникалните емоционални състояния, които предполага се, правят "голямата литература". Но тук се е получило. Авторът, не е направил ебати проучването, то си е задължително за този обем. За местата в Барселона, щрихите на Баския и Юнг, теорията и практиката на съня и невробиохимичните свойства и структура на мозъка трябва обща култура над средната и желание за известно ровене, като медицинското образование помага, но хайде - да приемем, че в тази книга прави впечатление, поради въпиющата липса на детайли и рисърч в други. Това за което си заслужават 600те страници са сериозната фантазия на автора (при създаването на света на сънищата) и липсата на морализаторстване. За съжаление се е получил един плътен герой- Маноло. Останалите гравитират около него. Естествено в края на романа освен постмодернистката щампа за произхода на самия роман като текст, се мъдри и красиво обобщение на консумеризма в койти живеем, отказа от свобода, какво е човешко и как да го запазим и планетата си е ок без нас и бъдете господари на живота си. Стана малко мрън, но есенцията е друга - книгата е добра и химогенна като замисъл, идеи и изпълнение. И браво на автора! А, сетих се - стилът е леко...суховат, но предполагам ако при този обем прекалиш с метафорите, метаиронията и други недисциплинирани епистоларни сърбежи, ще стане нечетимо.
May 17, 2023
Ох... този роман привлече погледа ми още със самото си излизане, но така и не се престраших да го започна до няколко години по-късно. А и добре за което, тъй като не съм сигурна как би възприело книгата по-младото ми аз. А и за сегашното ми аз не съм много убедена...
"Последната територия" започна много ударно, бях силно привлечена от историята и дори липсата на разделение на глави не ми правеше впечатление (нещо, към което не съм голям привърженик, тъй като много мразя да оставям книгата по средата на главата), но щом минах първите стотина страници и достигнах официалната втора част на романа, нещо се преобърна. От един почти магически и интересен свят се върнах в българската действителност, която най-просто казано ми бе скучна, мудна и излишна. Момчил Николов пише доста увлекателно, но на моменти множеството описания ми идваха прекалено и нямах търпение да се завърнем към интересната част.
Следващата част от книгата бе любимата ми. Тук разказа бе на светлинни години от предишния, не само откъм история, но и откъм използвани думи и лекота на четене. Много, много по-интересен сюжет, който макар да е нищо без предишната част, бе причината да не оставя книгата недовършена.
И когато и третата част приключи.. аз останах меко казано неудовлетворена. Определено имах нужда от малко по-голяма развръзка и доста повече обяснения какво точно се случва и се е случило, както и срещата между героите да ни беше представена по-обстойно. Не ми хареса колко рязко свърши иначе така многословната история, сякаш авторът изведнъж бе осъзнал колко дълъг е станал романа му. Доста от описанията от втората част биха могли да бъдат заменени с продължение на третата.
Финалът бе интригуващ, малко плашещ, но не и неочакван, предвид описаните по-рано събития. Но и ме остави със смесени чувства, несигурна какво точно изпитвам. Затова и оценката ми е някъде по средата.
"Последната територия" започна много ударно, бях силно привлечена от историята и дори липсата на разделение на глави не ми правеше впечатление (нещо, към което не съм голям привърженик, тъй като много мразя да оставям книгата по средата на главата), но щом минах първите стотина страници и достигнах официалната втора част на романа, нещо се преобърна. От един почти магически и интересен свят се върнах в българската действителност, която най-просто казано ми бе скучна, мудна и излишна. Момчил Николов пише доста увлекателно, но на моменти множеството описания ми идваха прекалено и нямах търпение да се завърнем към интересната част.
Следващата част от книгата бе любимата ми. Тук разказа бе на светлинни години от предишния, не само откъм история, но и откъм използвани думи и лекота на четене. Много, много по-интересен сюжет, който макар да е нищо без предишната част, бе причината да не оставя книгата недовършена.
И когато и третата част приключи.. аз останах меко казано неудовлетворена. Определено имах нужда от малко по-голяма развръзка и доста повече обяснения какво точно се случва и се е случило, както и срещата между героите да ни беше представена по-обстойно. Не ми хареса колко рязко свърши иначе така многословната история, сякаш авторът изведнъж бе осъзнал колко дълъг е станал романа му. Доста от описанията от втората част биха могли да бъдат заменени с продължение на третата.
Финалът бе интригуващ, малко плашещ, но не и неочакван, предвид описаните по-рано събития. Но и ме остави със смесени чувства, несигурна какво точно изпитвам. Затова и оценката ми е някъде по средата.
March 4, 2017
Доста по-различно четиво от български автор, обемно, с впечатляващо въображение, отнасяйки се до сюжета. Но никак не е моята книга.
Плюсовете на "Последната територия" са, че докато се чете звучи по-различно от повечето нови български заглавия, темите, които Момчил Николов засяга, не са широко застъпени в родната литература.
За мен романът е огромна смесица на жанрове, без подходящите преходи между отделните сюжетни линии, които хвърлят читателя в неизвестността в продължение на стотина страници, докато се изясни какво точно се случва.
Докато се опитвах да наредя пластовете на историята, следвайки бързо сменящата се стилистика на сюжетната линия, загубих интерес.
Към средата на книгата, когато започнах вече да изяснявам причинно-следствените връзки между случките в Люлин и Барселона, вместо очакваната кулминация, последва нова ретроспективна част от 400 страници, която разкри историята на един слабо засегнат до момента герой.
От чист инат довърших книгата, макар да имам интерес към Юнг и теориите му за сънищата, прекаленото разводняване на историята за Маноло ми дойде в повече. Можеха да бъдат спестени около 200 страници, които да минат по-леко.
Адмирации за огромното въображението на автора за изграждането на света на сън��щата.
Въпреки това, "Последвана територия" се четеше трудно и то не заради тематиките, а заради хаотично и недобре подредената структура. Много и интересни идеи, но не ми допадна изпълнението.
Възможно е грешно да съм възприела книгата и замисълът й, но след като я прочетох насила мога да дам само две звезди. За сега.
Плюсовете на "Последната територия" са, че докато се чете звучи по-различно от повечето нови български заглавия, темите, които Момчил Николов засяга, не са широко застъпени в родната литература.
За мен романът е огромна смесица на жанрове, без подходящите преходи между отделните сюжетни линии, които хвърлят читателя в неизвестността в продължение на стотина страници, докато се изясни какво точно се случва.
Докато се опитвах да наредя пластовете на историята, следвайки бързо сменящата се стилистика на сюжетната линия, загубих интерес.
Към средата на книгата, когато започнах вече да изяснявам причинно-следствените връзки между случките в Люлин и Барселона, вместо очакваната кулминация, последва нова ретроспективна част от 400 страници, която разкри историята на един слабо засегнат до момента герой.
От чист инат довърших книгата, макар да имам интерес към Юнг и теориите му за сънищата, прекаленото разводняване на историята за Маноло ми дойде в повече. Можеха да бъдат спестени около 200 страници, които да минат по-леко.
Адмирации за огромното въображението на автора за изграждането на света на сън��щата.
Въпреки това, "Последвана територия" се четеше трудно и то не заради тематиките, а заради хаотично и недобре подредената структура. Много и интересни идеи, но не ми допадна изпълнението.
Възможно е грешно да съм възприела книгата и замисълът й, но след като я прочетох насила мога да дам само две звезди. За сега.
August 24, 2017
580 страници експозиция
около 40 страници Лолита meets Фреди Крюгер
30 страници финал, който сигурно е изчерпал местния запас на твърди наркотици в областта, от която автора се снабдява с наркотици
Тоз цитат: "Има котка - има проблем. Няма котка - няма проблем." и тоз: "Проблемите обаче, като котките, притежават способността да се промъкват безшумно и коварно и да ти се стовартат на главата изневиделица точно когато най-малко ги очакваш."
Неродени деца в сънния свят самоубиващи се, защото много хора гледат реклами на сън
2/5, кво да кажа повече
около 40 страници Лолита meets Фреди Крюгер
30 страници финал, който сигурно е изчерпал местния запас на твърди наркотици в областта, от която автора се снабдява с наркотици
Тоз цитат: "Има котка - има проблем. Няма котка - няма проблем." и тоз: "Проблемите обаче, като котките, притежават способността да се промъкват безшумно и коварно и да ти се стовартат на главата изневиделица точно когато най-малко ги очакваш."
Неродени деца в сънния свят самоубиващи се, защото много хора гледат реклами на сън
2/5, кво да кажа повече
September 21, 2017
Много ми хареса! Аз съм долгогодишен почитател на Момчил Николов. В Последната територия откривам колко много се е развил като писател и разказвач на истории. В тази книга историите са 3, които погледнати отгоре са логично свързани както в общата тема на книгата, така и като следствие от действията на геоите от различните истории. Бих я класифицирал както като книга за мъже, така и като фентъзи и утопия.
Ако не беше излязла преди Twin Peaks The Return, бих си помислил че е крал вдъхновение от сериала, но тъй като е писана преди да излезе сериала, това дава още повече кредит към автора!
Ако не беше излязла преди Twin Peaks The Return, бих си помислил че е крал вдъхновение от сериала, но тъй като е писана преди да излезе сериала, това дава още повече кредит към автора!
October 28, 2018
Смятам, че поставянето на подобен текст в граници на жанр би навредило повече на романа, би смачкало мащабността му, би изолирало читатели, които ТРЯБВА да го прочетат.
4,5 звезди
Подходих към „Последната територия“ с известно притеснение. Коментарите из интернет повтаряха „роман от световна величина“, „европейски роман“, „роман с главно Р“, „антиутопия“, „сюрреалистичен трилър“, „да бъдеш господар на живота си“, „изследване на съня“, а аз като че ли все още се респектирах от тематиката, от обема и нивото на романа, и странях от него. Но стана така, че книгата дойде у нас като подарък, а аз подхождам винаги с уважение към мили жестове – моментът за започване на четенето бе дошъл.
Изненадата определено бе приятна. Премерен стил, интелигентност в поднасяне на информацията, оригиналност в структурата на сюжета. „Звучеше“ като написана извън България, което колкото и да не ми се иска да признавам, беше плюс. Вървеше леко, не прекалено ангажиращо от един момент нататък, но увлекателно определено – кинематографично, може би заради първото лице и сегашното време, – като европейски филм.
От известно време насам, като усетя, че се разсейвам често, докато чета, започвам да „наглеждам“ страниците. Следя къде ме „губи“ авторът, къде някой по-несериозен и по-незаклет от мен читател би спрял да я чете. С един бестселър на шведски автор в началото едва я кретах, но стигнах чак до страница 80, не я зарязах, а от 81-ва страница нататък авторът доказа майсторството си. Имало е за какво… Но стига с шведите! Сега дори говоря за по-интересно четиво! Признавам, че до 324 страница на „Територията“ на Момчил ч��тях, без да зная за какво чета – беше ми интересно, но ми липсваше обединяващ фактор на поредицата от събития, които се представяха в няколко сюжетни линии. Често се чувствах по-объркана и от самия главен герой, продължавах по силата на навика да дочета до край и заради качеството на езика, докато в един момент на страница 325 започна нещо… У-НИ-КАЛ-НО!
Цялото ревю и интервю с автора за създаването на "Последната територия" прочетете тук:
https://bgstoryteller.co/2018/10/28/%...
4,5 звезди
Подходих към „Последната територия“ с известно притеснение. Коментарите из интернет повтаряха „роман от световна величина“, „европейски роман“, „роман с главно Р“, „антиутопия“, „сюрреалистичен трилър“, „да бъдеш господар на живота си“, „изследване на съня“, а аз като че ли все още се респектирах от тематиката, от обема и нивото на романа, и странях от него. Но стана така, че книгата дойде у нас като подарък, а аз подхождам винаги с уважение към мили жестове – моментът за започване на четенето бе дошъл.
Изненадата определено бе приятна. Премерен стил, интелигентност в поднасяне на информацията, оригиналност в структурата на сюжета. „Звучеше“ като написана извън България, което колкото и да не ми се иска да признавам, беше плюс. Вървеше леко, не прекалено ангажиращо от един момент нататък, но увлекателно определено – кинематографично, може би заради първото лице и сегашното време, – като европейски филм.
От известно време насам, като усетя, че се разсейвам често, докато чета, започвам да „наглеждам“ страниците. Следя къде ме „губи“ авторът, къде някой по-несериозен и по-незаклет от мен читател би спрял да я чете. С един бестселър на шведски автор в началото едва я кретах, но стигнах чак до страница 80, не я зарязах, а от 81-ва страница нататък авторът доказа майсторството си. Имало е за какво… Но стига с шведите! Сега дори говоря за по-интересно четиво! Признавам, че до 324 страница на „Територията“ на Момчил ч��тях, без да зная за какво чета – беше ми интересно, но ми липсваше обединяващ фактор на поредицата от събития, които се представяха в няколко сюжетни линии. Често се чувствах по-объркана и от самия главен герой, продължавах по силата на навика да дочета до край и заради качеството на езика, докато в един момент на страница 325 започна нещо… У-НИ-КАЛ-НО!
Цялото ревю и интервю с автора за създаването на "Последната територия" прочетете тук:
https://bgstoryteller.co/2018/10/28/%...
January 4, 2017
„Последната територия“ не е творба, която трябва да се прочете за един ден и дори съм убедена, че само един прочит не е достатъчен, за да се осмисли. Ако си позволя да перифразирам отвращението от консуматорското общество, което определено е един от основните акценти в романа, то мога да кажа, че този текст в никакъв случай не е мейнстрийм, не се чете „леко“ и не може да бъде определян като смилаем от всеки читател. Базирам това свое твърдение върху многопластовостта на романа, който всъщност функционира на няколко равнища. Сюжетът е само основата, върху която са изградени призивите към съсредоточаване върху по-сериозни въпроси: Кога и как сме изгубили способността да живеем и сме се превърнали в консуматори – роби на търговския център? Възможно ли е да се откъснем от угнетяващата съзнанието ни мания за притежание и да бъдем щастливи по друг начин? Способни ли сме да преодолеем иронията на ерата на симулакрума, в която можем да общуваме с хора на хиляди километри разстояние, но не и с тези, седящи до нас?И разбира се, възможно ли е да станем господари на живота си, както сме призовавани в епилога?
Актуалното звучене на тези въпроси прави романа универсален. Но достойнствата на творбата тепърва ще бъдат оценявани. Стилът също не е за подценяване, защото именно той показва колко добър е един разказвач. Когато реалността е потискаща и уморителна, сънят е последната територия, в която можем да се откъснем от нея. Но ако се лишим за малко от него и почетем „Последната територия“, можем да достигнем и до други заключения.
Актуалното звучене на тези въпроси прави романа универсален. Но достойнствата на творбата тепърва ще бъдат оценявани. Стилът също не е за подценяване, защото именно той показва колко добър е един разказвач. Когато реалността е потискаща и уморителна, сънят е последната територия, в която можем да се откъснем от нея. Но ако се лишим за малко от него и почетем „Последната територия“, можем да достигнем и до други заключения.
March 26, 2017
Когато стигнах до финала, разбрах защо казват, че книгата е мащабна, но не заради обема си. Хареса ми, че не е предсказуема, че те кара да се замислиш без да ти дава готови отговори как се очаква да мислиш и какво отношение да имаш. Хареса ми и че двете истории - на Маноло и на разказвача - са преплетени по много умел почти незабележим в началото начин. Вероятно ще доосмислям някои неща още известно време; факт е, че като хванах книгата за първи път въобще не знаех докъде ще ме доведе.
November 27, 2016
Чудесен Момчил Николов. Не само има дарбата са измисля страхотни истории, но и умее да ги разказва с добре полиран и премерен език. За мен втората част на книгата беше такова удоволствие, че мога да пренебрегна някои дразнещи детайли от първата част с клишираната беге мафиотска ситуация и лекия вкус на Пелевин.
May 9, 2018
Велико!
April 2, 2018
Не знам, кой си представя този роман като пример за качествена българска литература. Много съм разочарован, че прекарах цял месец с тази книга, време, което можеше да бъде прекарано с нещо в пъти по-добро. А всъщност започна интерсно. Последната територия те грабва моментално, хвърля те в средата на нищото с главния персонаж, който е толкова ненаясно със ситуацията си, колкото си и ти. Проблемът е, че след това романът не знае какво иска да бъде. Приключенски ли е, любовна драма, мистерия, езотерика, научна статия, какво е този роман за Бога? Сега разбирам защо е почти 700 страници с почти не съществуващ шрифт и в същото време не се казва нищо съществено през по,голямата част от времето. Толкова е разводнен и разтегнат, че на моменти забелязах как героите сами си противоречат. Явно са забравили какво се е случило преди 5 минути в романа, тъй като това е било преди цели 100 страници реално. Направо се съмнявам Николов да е прочел собствения си роман. Но това, което най-често ме вбесяваше, беше без съмнение диалогът. Толкова превзет и принуден, че Шекспировите диалози биха звучали по-естествено в днешно време.
Силно не препоръчвам.
Силно не препоръчвам.
June 11, 2018
Нищо в тази книга не ми беше излишно - и клишетата (които самият разказвач изтъква с доза самоирония), и на пръв поглед лишените от взаимовръзка преходи между отделните сегменти, и прекалено протяжните описания стил - български критически реализъм, както някой по-долу се беше изказал, или рязкия обрат, който стилът на писане придоби щом започна историята за Маноло, че даже и антиутопичните разсъждения за финал. Напротив, гореизредените превърнаха четенето в истинско удоволстие и до последните страници бях неспособна да предугадя какъв ще бъде финалът. А чувството, че чета преводна книга, с повествование, което ме увлича подобно книгите на Тарт и Юдженидис, да речем, бе толкова завладяващо, че не мисля да се скръндзя с оценката си, защото романът имал и някои слабости. Чудесен и увлекателен роман!
September 8, 2020
... надникваме в едно състояло се бъдеще, експлоатиращо територията на съня. Една тема, която признавам си - не е моето! Oгромни прилики с любимия Бернар Вербер, който в своята поредица за танатонавтите, засяга нещо подобно. Приликата - и двамата автори МОГАТ ДА ПИШАТ. Разликата - французинът хваща и не пуска съзнанието ти, докато Николов е заложил на ударен модернизъм и разпиляност, които винаги ми обещават много и не изпълняват обещанията си. Дойде в повече. От тези 600 страници, да усетих 100.
Ако сте фенове на поредицата "Black Mirror", има шанс книгата да ви хареса 😉 Аз съм фен, но въпреки това не успях да се свържа. Сигурно не съм и на такава вълна. Давам палец горе за смелата идея и реализация 👍
Ако сте фенове на поредицата "Black Mirror", има шанс книгата да ви хареса 😉 Аз съм фен, но въпреки това не успях да се свържа. Сигурно не съм и на такава вълна. Давам палец горе за смелата идея и реализация 👍
July 11, 2017
Доста завладяващ старт. Създава се любопитство, напрежение... В един момент, обаче, започва да се губи връзката между отделните линии в историята и стоят накъсани. След финала останах с усещането, че има неизяснени моменти. Единият герой ми стои незавършен. Историята около Маноло, обаче, е предадена много добре, тук няма спор. Идеята на романа също е доста инсересна и любопитна. При всичките кусури, които откривам в книгата, смятам, че си струва да се прочете. Харесва ми полетът на въображението на автора.
March 11, 2017
Сънища, Юнг, Кастанеда, стратегии за дълбоко плуване, пребиваване в други времена и пространства...Не се чете на един дъх и това е супер, защото през цялото време, докато имах удоволствието да се докосвам до нея, бях с един крак в "другата" територия. Попадам на нея и в точен момент - първи досег с художественото след няколко месеца нехудожествена литература (предимно психологическа). Шапка долу за вложения труд. Време ли е за psy-fi?
January 5, 2020
Разделям я условно на 2 части - първата забавна, смях, класически градски живот, градски истории и бавно и полека те води към втората. Втората е една много добра НФ, че и повече, НФ плюс възможна, а може би и реална реалност /нямам идея психология, лекарства и т.н. до къде са/, а краят....разбиващ.
Изкушавам се да кажа 2-те произведения за които се сетих - един вид сякаш книгата е тяхната предистория /един много стар разказ и един вече стар филм/
Изкушавам се да кажа 2-те произведения за които се сетих - един вид сякаш книгата е тяхната предистория /един много стар разказ и един вече стар филм/
December 5, 2016
Ако трябва да опиша книгата в една дума, то това ще бъде мащабна. Поздравления на Момчил Николов за шедьовъра.
May 22, 2017
харесвам момчил николов, още от пестеливо лаконичната и иронична- "нash оil ", на която съм се смяла до сълзи. радва ме, че не остана при тази, очевидно печеливша формула и се разви, като авто��, който не остана разбираемо актуален само за нашите известни с "многострадалната" си мрънкащост географски дължини и ширини. подхвана сериозни световни проблеми и теми, пречупвайки през своят насмешлив български поглед, разхождайки се из земното кълбо, миналото и евентуалното бъдеще. така, някак очаквано, стигнахме с него и до "последната територия", на която уж, бяхме свободни от манипулативните влияния на големите корпорации, подвластни само на собствените си въжделения и страхове. там в страната на сънищата, се осъществява и голямата битка, между консумативната ни алчна природа и стремежът ни към възвишеност и естественост. от сънното ни тяло, за което се борят най- мощният към момента "световен властелин"- фармацевтичната производителност и богинята от високата кула на бел епок, към която незнайно защо, всички романтични души, рано или късно, под една или друга форма се обръщат за вдъхновение и подкрепа. между неандерталецът, трупащ всевъзможни, рекламирани продукти и вещи в пещарата си, до завърналите се към самостоятелно и еманципирано съществуване сред природата, последователи на една нова "религия", отричаща урбанизацията и безогледнта консумация, ето къде ни води, в новия си роман момчил николов. с други думи, позволявайки си шеговито да лепна етикет върху тази книга, бих я подредила в раздел- "хистърска" литература- уклон, който в последно време забелязах поне в още една, наскоро прочетена от мен книжка- от мексиканката - лаура ескивел “лупита обичаше да глади", като в сравнението между двете произвединия, според мен, нашият автор, печели убедително.
November 3, 2017
Това е първото произведение на автора, което ми попада, и най-вероятно ще е последното. Присъствах на представянето на книгата на фестивала "Аполония" и бях очарована. Реших да си купя тази книга, а не "Хавра" - другата,която представяха. Все още съжалявам.
Да, това е глобален роман, както се изявиха рекламодателите му, в смисъл - не засяга пост/соцалистическото време в България, както повечето съвременни български романи, авторът би могъл да бъде, както българин, така и от всяка друга народност.
Но тази глобалност не придава стойност на книгата. Единственото нещо, за което мога да адмирирам автора, е, че наистина много се е ровил и проучвал. Това е.
Книгата е скучна и досадна, толкова, че прочетох други 3, докато се мъчих с нея. Във втората половина се появява някаква сянка на динамичност, но и това не ми помогна да я харесам. Не бих я препоръчала на никого.
Да, това е глобален роман, както се изявиха рекламодателите му, в смисъл - не засяга пост/соцалистическото време в България, както повечето съвременни български романи, авторът би могъл да бъде, както българин, така и от всяка друга народност.
Но тази глобалност не придава стойност на книгата. Единственото нещо, за което мога да адмирирам автора, е, че наистина много се е ровил и проучвал. Това е.
Книгата е скучна и досадна, толкова, че прочетох други 3, докато се мъчих с нея. Във втората половина се появява някаква сянка на динамичност, но и това не ми помогна да я харесам. Не бих я препоръчала на никого.
December 27, 2017
"Последната територия" на Момчил Николов заслужава безспорно уважение за огромния труд и работа, вложени в нея от автора. Това е книга, която със сигурност ще намери своята публика и напълно ще я е заслужила.
За съжаление при мен химията с написаното не успя да се получи и въпреки изключително интересната идея, която рядко има аналог в цялата световна литература книгата ми стоеше сухо, стерилно, студено. На моменти дори несвързано. Финалът на историята беше предвидим, а финалът на книгата (да, две различни неща са, поне за мен) твърде клиширан и елементарен.
При все това ви препоръчвам да я прочетете. Истински ще се радвам, ако тази книга, написана ерудирано, фино, с желание и с устрем, който ��е може да бъде победен от стила, се хареса на повече хора.
За съжаление при мен химията с написаното не успя да се получи и въпреки изключително интересната идея, която рядко има аналог в цялата световна литература книгата ми стоеше сухо, стерилно, студено. На моменти дори несвързано. Финалът на историята беше предвидим, а финалът на книгата (да, две различни неща са, поне за мен) твърде клиширан и елементарен.
При все това ви препоръчвам да я прочетете. Истински ще се радвам, ако тази книга, написана ерудирано, фино, с желание и с устрем, който ��е може да бъде победен от стила, се хареса на повече хора.
Displaying 1 - 30 of 40 reviews